Източник: Дойче Веле

Автор: Rodion Ebbighausen

Конфликтът между Китай и САЩ се увеличи рязко през последните няколко месеца, като експерти твърдят, че съществува риск от пълномащабна война. Какво стои зад тази враждебност и към какъв световен ред се стреми Пекин? DW анализира.
На 19-ия конгрес на Комунистическата партия през октомври 2017 г. китайският президент Си Дзинпин заяви, че за Китай е изгряла „нова ера“ и че Народната република „се приближава до центъра на света всеки ден“. Но как си представя Китай световен ред, в който е в центъра на сцената?
„Моето разбиране е, че политическите сили в Пекин не знаят точно какво искат. Те експериментират с Дън Сяопин“, казва за ДВ Гу Сюеуу, политолог от Бон, имайки предвид китайския политик, който инициира икономически реформи през 80-те години на миналия век. Прочутото мото на Дън е „да прекосиш реката, като усетиш камъните“.
Нерешителността на Китай се отразява и в сложни дебати за ролята му в света, смята Фолкер Станцел, експерт по Китай и бивш германски посланик в Пекин. Дебатите се занимават както с приемането от страна на Пекин на преобладаващия световен ред, така и с идеята, че Китай – избран от съдбата – трябва да води света.
Колкото и разнообразни и сложни да изглеждат тези дискусии, Комунистическата партия на Китай (ККП) има последната дума по всички въпроси, които не са непременно свързани със световния ред, според Станцел. „Въпросът е само за това, че Китай може да функционира по начин, по който идеите на ККП могат да бъдат приложени и който може да му помогне да остане на власт“.
Основни елементи на „китайския световен ред“
Въпреки тези неясноти, Гу казва, че някои ключови елементи на „китайския ред“ все още могат да бъдат идентифицирани. „Китай иска световен ред, който е политически многополюсен, функционално многостранен и идеологически плуралистичен“.
Експертът обясни идеалите на Китай по следния начин:
Многополюсен: Свят, доминиран от няколко властови центъра – Китай, САЩ, Европа, Русия и може би Индия.
Многостранен: Свят, в който нито една държава сама не определя глобалния дневен ред; Тя трябва да бъде договорена между всички властови центрове.
Плуралистична: Светът трябва да приеме различни форми на управление, а не само либерална демокрация.
„Вече живеем в многополюсен свят“, каза Гу. Много политолози са съгласни, че кратката фаза на американската хегемония след разпадането на Съветския съюз вече не съществува.
В Китай мултилатерализмът е свързан с крилатата фраза на Си „общността на общата съдба“. През 2019 г. Си отхвърли изолационизма и позиционира Китай като привърженик на мултилатерализма в реч на Световния икономически форум в Давос.
Но Станцел е скептичен.
„Общата съдба са празните приказки; Тя трябва да бъде дефинирана. Как искате да организирате света? С повече международни закони и по-силни глобални институции? Но не мисля, че нито Китай, нито САЩ се интересуват от това“, каза Станцел.
Както Китай, така и САЩ обаче дават малка стойност на международните закони, каза Гу. „Те ги приемат, само ако отговарят на собствените им интереси. Те ги отхвърлят, ако са в противоречие с техните интереси.“
Кампании за изграждане на имидж и Пътят на коприната
Пекин иска да подобри глобалния си имидж, като институтите „Конфуций“ популяризират китайския език и култура по целия свят. В същото време китайските инвеститори купуват медийни компании в опит да променят глобалното възприятие на Китай.
Китай също участва активно в ООН. „Китай председателства четири международни институции – два пъти повече от САЩ – и използва позицията си, за да включи политическото си изразяване в документи на ООН“, каза Станцел.
Успехът на китайските мерки обаче е неравномерен в различни части на света. „Разказът е успешен в Африка, още повече в държави, които са икономически обвързани с Китай“, добави Станцел.
В Германия и други индустриализирани страни имиджът на Китай е накърнен поради донякъде агресивната му дипломация. Задържането и превъзпитанието на стотици хиляди уйгури в Синцзян и масовите ограничения на свободата на гражданите на Хонконг допълнително навредиха на репутацията на Китай в Европа и САЩ.
Новият „Път на коприната“ (Belt and Road Initiative, BRI), който първоначално беше приветстван като най-големия инфраструктурен проект в света, също се оказа нож с две остриета за много страни. Някои критици твърдят, че проектът прави икономически слабите страни зависими от Китай. Шри Ланка например трябваше да отдаде под наем дълбоководно пристанище в Хамбантота на китайска компания за 99 години, след като не успя да изплати заемите.
Доминация в Азия
Гу смята, че китайските амбиции са значително надценени. „Всеки, който иска да ръководи света, трябва да може да направи общите блага достъпни безплатно и да има известно алтруистично усърдие да реализира определени идеи в световен мащаб“, каза той и добави, че на Китай му липсва това. „Китай всъщност не иска да замени САЩ. Дори е предпазливо да се заеме с тези задачи.“
Но дори и Китай да не се стреми към глобална хегемония, върховният му статут в Азия е извън всякакво съмнение.
Президентът Си говори за „Азия за азиатците“ в реч през 2014 г. Но какво означава „Азия за азиатците“ в контекста на китайския ред? Изявление от 2010 г. пред Асоциацията на югоизточните нации (АСЕАН) от тогавашния китайски външен министър Ян Дзиечи може да ни помогне да разберем динамиката: „Китай е голяма страна, а другите страни са малки. Това е просто факт.“
Никъде в Азия хегемонистичната претенция на Китай не е по-очевидна, отколкото в Южнокитайско море. Китай не само се опитва да принуди САЩ да напуснат региона, но и поставя под свой контрол ключови корабоплавателни маршрути и суровини на съседните страни. Последствията за „периферните държави“ са нестабилността и нарастващият натиск за избор между Китай и САЩ. Съществува и нарастваща опасност от пълномащабна военна конфронтация.
Идеологически различия
Решаващият въпрос е дали възходът на Китай и новите изравнявания в световния ред ще доведат до война. Експертите смятат, че сблъсъците в Южнокитайско море са само предшественик.
„Резултатът ще бъде интензивна конкуренция в областта на сигурността със значителен потенциал за война. Накратко, възходът на Китай едва ли ще бъде спокоен“, пише през 2014 г. в списание The National Interest Джон Миърсхаймър, американски политолог.
Мин Ся от Градския университет в Ню Йорк казва пред ДВ: „Не вярвам, че Китай и Западът могат да съществуват съвместно, ако Китай поддържа собствена система“.
Дали диалогът ще помогне на Китай и Запада да преодолеят различията си? Анализаторът Гу казва, че е „много песимистичен“ по този въпрос.
„Не мисля, че САЩ са готови да отстъпят пред китайското авторитарно правителство“, каза той.
Станцел също е скептичен, макар и по други причини. „ККП не иска да води война, но агресивното поведение на Китай води до опасност от военен конфликт, както станахме свидетели в Южнокитайско море“.